— Но ти си убеден, че не е възможно да открият нещо компрометиращо…

— Сигурен съм.

— Затова си спокоен. И през ума не ти минава, че ако не намерят онова, дето го търсят, те сами могат да го тикнат в колата ти. Подир което вече няма да е трудно да го намерят.

— То така не става. Ще са нужни свидетели.

— Свидетели — колкото щеш. Нали небивалиците се доказват пред съда именно чрез свидетели.

— И за какво цялата тази операция?

— Това ще се разбере чак тогава, когато ще бъде късно. Във всеки случай не е случайно, че са взели да се занимават с една бракма и то принадлежаща на човек като тебе.

— Понеже и аз съм стара бракма.

— Понеже знаят много добре кой си.

Запалвам цигара и вдишвам на няколко пъти ароматния дим, за да разгоня последните остатъци от съня в главата си. Сънувах, че… Какво ли не сънува човек, когато стигне до моята възраст.

— Добре, Бориславе, няма да си търся колата. Но позволи ми поне да поема част от домакинската работа. Съвестно ми е да гледам как сам се грижиш за всичко.

— Изключено. Това ми е хобито. И не се бой: от утре няма да препичам толкова хляба.

Борислав ми дава акъл да чакам, сякаш не знае, че съм истински шампион в чакането. Незаменима тактика, стига да знаеш кога и как да я прилагаш. Както е казано или може би не е казано в Библията: Има време за чакане, има време за действие. Само няколко дни по-късно ми правят знак, че търпението ми ще бъде възнаградено: получавам призовка.

Призовката ми е за осем заранта. Пристигам пет минути по-рано. Една от вратите на чакалнята е отворена към помещение, където, доколкото мога да съдя по миризмата, работи машина за еспресо. Минава четвърт час, без някой да ме повика. В замяна на това откъм кафеджийницата се подава млада жена и запитва любезно:

— Искате ли кафе?

— Защо не — ако трябва да чакам дълго.

Кафето е учрежденско, сиреч калпаво. Още по-калпавото е, че продължавам да вися напразно в чакалнята. Най-после от стълбището се появява полицай и ме повежда нагоре. Човекът, който ме посреща в малкия кабинет, е висок млад човек с приятна външност. Боя се, че тази външност е едничкото приятно нещо у него.

— Ще прощавате, задето малко ви позабавих, но при нас е така — съобщава той под формата на извинение и ми посочва стола до бюрото си. Сядам мълчаливо и търпеливо отправям поглед към домакина. Усетил, че не съм твърде радушно настроен и с явното желание да ме поразнежи, той забелязва:

— Едва ли трябва да ви казвам, че знам кой сте. За някои от по-младите колеги вие сте истинска легенда.

— Нека не преувеличаваме.

Невинната ми реплика охлажда гостоприемния му порив.

— Разбирам скромността ви — кима той. — И я споделям. Представям си огорчението на такива като вас, когато се срещат с хора, които не вярват в легендите.

— Виждам, че сте избрали интересна тема на разговор, за да ме извикате в осем часа и да ме приемете в девет.

— Темата е друга и вие го знаете. Става въпрос за връзките ви с лицето Валентин Зарков. От какъв характер са тези връзки?

— Служебни.

— И по-точно?

— Ами също като връзките между вас и мене в момента. Вие питате, аз отговарям. Само че при Зарков беше обратното: питащият бях аз.

— Изобщо, разговаряхте си — обобщава домакинът.

— Може и така да се каже.

— А какво място заемаха наркотиците в този ви разговор?

— Нали вече ви обясних: аз питах, той отговаряше. Понеже специалистът по наркотиците и по манипулацията с тях бе той, не аз.

— Въпросът е, че Зарков твърди обратното. Според него всички негови действия са били съгласувани с някаква си нашенска секретна служба и по-конкретно лично с вас.

— Естествено е да твърди нещо подобно, за да се оневини. Но вие допускате ли, че ще се намери наивник, готов да му повярва?

— Засега нищо не допускам. Занимавам се единствено с фактите.

— Вероятно ви е известно — казвам, — че по тази афера преди доста години имаше следствие, после съдебен процес, а накрая и присъда. Документацията по въпроса е доста пълна и на ваше разположение. Тя съдържа много повече подробности от онези, за които бих могъл да си спомня в момента.

— Благодаря за упътването. Убеден сте вероятно, че сме ви повикали с единствената цел да ви досаждаме. Истината е, че документацията, за която споменахте, съвсем не се оказа тъй пълна, както вие си мислите. Направо казано тя е доста опоскана и то съвсем целенасочено. Очевидно е намерението да се прикрият известни факти. Бихме могли да махнем с ръка: Минали работи, за какво отново да ровим. Междувременно обаче възниква нова ситуация: Зарков подава молба за преразглеждане на делото. Молбата му е уважена от съответната висша инстанция. Затова си позволих да ви извикам. И разчитам, че вие като колега, макар и бивш, бихте могли да ми помогнете при запълването на някои бели петна.

— Аз не съм ваш колега, господин прокурор, дори и бивш. И нямам никакъв опит относно маниера на вашата работа. Така че ако разпитът е приключил…

— Това не е разпит — възразява сухо домакинът. — Но ако упорствате в своето, нека го нарека неприязнено поведение, бих могъл да ви осигуря и разпит.

Подир което парафира с рязък жест пропуска и ме освобождава.

„Изтърва си накрая нервите младокът“ помислям не без известно злорадство, докато слизам по стълбите. После се сещам, че аз също съм ги изтървал. Какво ми е виновно момчето. Върши си работата, за която му плащат.