Докторът изглеждаше обхванат от пристъп на отпадналост; той здраво стисна устни и кимна.

— Знаех си — каза Атърсън. — Мислел е да те убие. Ти се отърва.

— Даже нещо повече — отговори натъртено докторът: — получих добър урок. Божичко, какъв урок беше това! — И той закри лицето си с ръце.

На излизане адвокатът спря да размени някоя дума с Пуул.

— Впрочем — каза той — някакво писмо са донесли днес; как изглеждаше приносителят?

Но Пуул беше категоричен, че нищо не е било донасяно освен по пощата.

— И то само разни известия — прибави той.

Посетителят си отиде с подновени страхове. Явно писмото беше дошло през вратата на лабораторията; може да е било написано и в кабинета; — ако беше така, то трябваше да се разглежда по-различно и с повече внимание. Вестникарчетата по улиците се надвикваха с прегракнали гласове: „Специално издание! Дръзкото убийство на един депутат!“ Това беше краят на Джекил като приятел и като клиент; и Атърсън не можеше да предприеме нищо, без да въвлече във вихрушката на скандала доброто му име. Трябваше да вземе деликатно решение и колкото и да беше сдържан по природа, започна да изпитва нужда от съвет. Той не трябваше да го направи пряко; но може би щеше да стигне до него със заобикалки.

Скоро след това седеше край своята камина с главния си помощник Гест от другата страна и между тях на достатъчно разстояние от огъня бутилка старо вино, което дълго беше стояло без достъп на светлина в мазето на къщата. Мъглата все още тегнеше над потопения в нея град, където лампите блещукаха като карбункули 6 ; и през плътната завеса на тези ниски водни пари градският живот продължаваше да пулсира в големите си артерии с порива на мощен вятър. Но стаята изглеждаше приветлива на светлината на огъня. В бутилката киселините отдавна се бяха разтворили, великолепният цвят беше омекнал с времето, както се обогатяват цветовете на стъклописите, а топлината на горещите есенни следобеди, събирана в плода на лозята по стръмните склонове, беше готова да излезе на свобода и разпръсне мъглите на Лондон. Несъзнателно адвокатът се размекна. Гест беше човекът, от когото най-малко пазеше тайни, и не винаги бе сигурен, че запазва толкова, колкото имаше намерение. Гест често ходеше по работа у доктора: познаваше Пуул; едва ли беше пропуснал да научи за близките отношения на Хайд с този дом; можеше да си направи известни избоди. Дали в такъв случай няма да е добре и Гест да види едно писмо, което разбулва тази загадка? И най-вече Гест, бидейки специалист в преценяването на почерци, ще приеме тази стъпка като естествена. Служителят при това беше и добър съветник; той рядко бе прочитал такъв странен документ, без да направи някоя забележка; по нея именно Атърсън би могъл да определи насоката на своите бъдещи действия.

— Трагична е тази история със сър Денвърз — каза той.

— Да, наистина. Тя предизвика доста негодуване сред обществото — отговори Гест. — Този човек трябва да е бил луд.

— Бих искал да чуя мнението ви по един въпрос — рече Атърсън. — Имам на разположение документ, написан собственоръчно от убиеца; но моля то да остане в тайна, защото още не зная какво да правя с този документ. В най-добрия случай това е някаква отвратителна история. Но ето, съвсем по вашата специалност, подписа на един убиец.

Очите на Гест светнаха и той веднага се зае разпалено да го проучва.

— Не, господине — каза той, — не е луд, но почеркът е странен.

— И безспорно много странен човек го е писал — добави адвокатът.

Точно в този момент слугата влезе с една бележка.

— Това от доктор Джекил ли е, господине? — попита помощникът. — Струва ми се, че познах почерка. Нещо лично, предполагам.

— Обикновена покана за вечеря. Защо? Искате да я видите?

— Един момент. Благодаря, господине! — И помощникът постави двата листа един до друг и усърдно сравни написаното в тях. — Благодаря — повтори той още веднъж, връщайки листовете; — много интересен почерк.

Последва пауза, през която Атърсън се бореше със себе си.

— Защо ги сравнихте, Гест? — запита той изведнъж.

— Хм, има доста очевидна прилика — отговори Гест; — двата почерка в много отношения са еднакви. Само наклонът е различен.

— Странно — каза Атърсън.

— Наистина, както казвате, странно е — потвърди Гест.

— Аз не бих разказвал за тази бележка, разбирате, нали? — допълни адвокатът.

— Да, господине — рече помощникът. — Напълно разбирам.

Веднага щом Атърсън остана сам същата вечер, той заключи бележката в сейфа си и не я извади повече оттам. „Хубава работа! — каза си той. — Подражава почерка на един убиец!“ И кръвта замръзна в жилите му.

Времето течеше; хиляди лири бяха предложени за възнаграждение, защото смъртта на сър Денвърз се приемаше като обида към обществото, обаче Хайд изчезна от окото на полицията, сякаш никога не бе съществувал. Беше, разбира се, изровено много от неговото минало и все компрометиращо; излязоха наяве истории за жестокостта на този човек, понякога така коравосърдечен и яростен, за неговия безчестен живот, за странните му познанства, за омразата, която, изглежда, беше съпътствувала всичките му прояви. Но за това къде се намира сега — нито дума. От момента, когато напусна къщата в Сохо през нощта на убийството, той просто изчезна от лицето на земята и постепенно, с течение на времето, Атърсън започна да се съвзема от огъня на своята тревога и да се успокоява. Смъртта на сър Денвърз беше според него повече от изкупена с изчезването на Хайд. Сега, след като бе премахнато злото влияние над него, доктор Джекил започна нов живот. Той излезе от своето усамотение, поднови връзките с приятелите си, стана отново техен чест гост и домакин; и както винаги е бил известен със своята благотворителност, сега стана известен и с набожността си. Беше зает, но излизаше често на чист въздух, правеше добрини; лицето му изглеждаше като да се отваря и просветва от някакво вътрешно съзнание за изпълнен дълг. И в продължение на два месеца докторът беше на спокойствие.